от refreshment » 28.04.2017 08:33
За всеки с нашия проблем, който си мисли "това не се отнася за мене"...
Луиджи Пирандело
Параклисът
След като легна до жена си, която вече спеше обърната към малкото легло, където бяха двете им дечица, Спатолино първо си каза ежевечерните молитви, после сключи ръце зад врата си. Присви очи и без да съзнава какво върши, започна да си подсвирква, както беше свикнал да прави всеки път, когато някакво съмнение или мисъл го глождеше отвътре.
— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…
Не беше истинско свирене, а по-скоро глухо еднообразно свистене само с върха на устните.
По едно време съпругата се размърда:
— Ах! Пак ли? Какво се е случило?
— Нищо. Спи. Лека нощ.
Смъкна се надолу, обърна гръб на жена си и се сви на една страна, за да спи. Ама какъв ти сън!
— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…
Тогава жена му го блъсна с юмрук в гърба.
— Ей, ще престанеш ли? Само посмей да събудиш децата!
— Добре де, мълчи! Веднага заспивам.
И наистина той направи усилие да изгони от ума си мисълта, която го измъчваше и както винаги се превръщаше вътре в него в натрапливо свирукащ щурец. Ала тъкмо когато вече повярва, че е успял да я изгони — отново:
— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…
Този път дори не дочака жена му да го удари с юмрук още по-силно от първия път. Гневно скочи от леглото.
— Какво правиш? Къде отиваш? — попита го тя.
А той:
— Обличам се! Не мога да спя. Ех, че проклетия! Ще ида да седна пред вратата, на улицата! Въздух, Въздух!
— Ама ще ми кажеш ли най-после какво, за бога, ти се е случило? — извика жена му.
— Какво ли? Оня нехранимайко — избухна тогава Спатолино, като се опитваше да говори тихо, — оня вагабонтин, оня враг господен…
— Кой? Кой?
— Чанкарела.
— Нотариусът.
— Той. Пратил да ми кажат да отида утре в неговата вила.
— Че какво от това?
— Ама какво ще иска от мене такъв като него, можеш ли да ми кажеш? Гадина мръсна — макар да е кръстен в черква, той е гадина, гадина, ти казвам! Въздух! Въздух!
Както говореше, той грабна един стол, отвори вратата, изнесе стола и седна в заспалата уличка, като облегна гръб о стената на своята къщичка.
Наблизо дремеше уморено газен фенер, като хвърляше жълтеникавата си светлина в застоялата вода — ако изобщо това беше вода — на една локва сред разбитата и изтъркана каменна настилка, която беше тук изпъкнала, там вдлъбната.
От вътрешността на потъналите в мрак къщички идеше тежка миризма на обор и от време на време в тишината изтропваше някое добиче, измъчвано от мухите.
Един котарак, който се промъкваше покрай стената, застана насред улицата, цял нащрек.
Спатолино се загледа нагоре в звездите, които трепкаха в ивицата небе между къщите, и замислен пъхаше в устата си космите на рядката си червеникава брадичка.
Дребен на ръст, макар и още от дете да беше почнал да меси кал и хоросан, той имаше нещо благородно във външния си вид.
Внезапно светлите му, обърнати към небето очи се напълниха със сълзи. Разтресе се на стола и като избърса лице с опакото на ръката си, промълви в нощната тишина:
— Помогни ми ти, Христе — боже мой!
II
Откак в селото клерикалната клика беше надвита и новата партия, на отлъчените неверници, бе обсебила креслата в общината, Спатолино се чувствуваше като в неприятелски лагер.
Всичките му другари по работа като истински овци тръгнаха след новите главатари и сега, обединени в корпорация, се разпореждаха.
С малцината работници, останали верни на светата черква, Спатолино беше основал едно Католическо сдружение за взаимопомощ между недостойните синове на скърбящата мадона.
Ала борбата беше неравна. Подигравките на враговете (а също и на приятелите) и безсилният гняв бяха накарали Спатолино да излезе от кожата си.
Беше се заинатил като председател на споменатото католическо сдружение да организира процесии, илюминации, фойерверки в дните на черковните празници, които предишният общински съвет спазваше и подпомагаше. Сред освиркванията, виковете и смеха на противната партия той бе поел върху себе си разноските за празника на свети Архангел Михаил, на свети Франческо ди Паола, на разпети петък, на Корпус домини[1] и изобщо на всички главни празници от църковния календар.
Тъй неговият капиталец, който му позволяваше доскоро да взема на търг някоя и друга работа, намаля толкова, че той вече предвиждаше недалечния ден, когато от майстор зидар щеше да се превърне в жалък надничар.
Жена му от доста време нито го слушаше, нито го зачиташе: беше започнала сама да се грижи за себе си и за децата си, като переше, готвеше на хората, вършеше всякаква работа.
Сякаш той стоеше без работа за собствено удоволствие! Ами че нали корпорацията на ония кучи синове държеше всичко в свои ръце? Какво си мислеше жена му? Че трябва да се откаже от вярата, да отстъпи от господа и да отиде да се запише в партията на ония? Та той по-скоро ще се остави да му отрежат ръцете!
Междувременно безделието го разяждаше, засилваше с всеки ден възбудата и обидата му и го караше да се озлобява срещу всички.
Чанкарела, нотариусът, никога не беше принадлежал нито към едната, нито към другата партия. Ала всички знаеха, че е враг господен: това беше основното му занимание, тъй като вече не упражняваше другата си професия — на нотариус. Един път беше дръзнал дори да насъска кучетата си срещу божи човек — свещеника дон Лагайпа, отишъл при него, за да се застъпи за свои бедни роднини, които направо умираха от глад, докато Чанкарела живееше като княз в прекрасната вила, която си беше построил край селото с кой знае как натрупаните си богатства, умножени от дълги години лихварство.
Цялата нощ Спатолино прекара седнал или като се разхождаше из пустата уличка (за щастие беше лято), обмисляйки тайнствената покана на Чанкарела (фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…).
После, като знаеше, че Чанкарела обикновено става рано от постелята, щом чу, че жена му се е надигнала призори и шета из къщи, реши да тръгне, оставяйки навън стола, който беше стар и никой нямаше да го вземе.
III
Вилата на Чанкарела бе оградена отвсякъде като крепост и имаше порта към шосето.
Старецът приличаше на облечен и обут жабок, измъчван от огромна киста на врата, която го принуждаваше да държи винаги наведено надолу и настрана бръснатото си главище; той живееше там само с един прислужник. Ала под свое командуване имаше много въоръжени селяни и две овчарски кучета, които вдъхваха страх само като ги видиш.
Спатолино дръпна камбанката. Двата звяра веднага се хвърлиха разярени връз решетката на портата и не се укротиха дори когато прислужникът притича да окуражи Спатолино, който не смееше да влезе. Наложи се господарят, седнал да си пие кафето в обвитата с бръшлян беседка сред градината, встрани от вилата, да им свирне да отидат при него.
— А, Спатолино! Чудесно! — възкликна Чанкарела. — Седни там.
И му посочи една от железните седалки, наредени в кръг в беседката.
Но Спатолино остана прав с мръсния си, опръскан с гипс каскет в ръце.
— Ти си от недостойните синове, нали?
— Тъй вярно, господине, и се гордея с това. Недостоен син на скърбящата мадона. Какво ще заповядате?
— Ето какво — рече Чанкарела, но вместо да продължи, поднесе чашката кафе към устните си и сръбна три пъти. — Един параклис — и отново сръбна.
— Какво казвате?
— Искам да ми построиш един параклис. — Пак сръбна.
— Параклис ли, ваша милост?
— Да, над шосето, срещу портата ми — и пак сръбна, за последен път. Остави чашката и без да избърше устните си, се изправи. Една капка кафе се плъзна от ъгъла на устата му през бодливите косми на небръснатата му от няколко дни брада. — Значи, едно параклисче, ама не много малко, та в него да може да се побере една статуя в естествен ръст на Христос на позорния стълб. На страничните стени искам да поставя две хубави големи картини, на едната — Голгота, на другата — Сваляне от кръста. Изобщо нещо като удобна стаичка върху цокъл, висок около метър, с малка желязна порта-решетка отпред и отгоре кръст, то се знае. Разбра ли?
Спатолино кимна няколко пъти със затворени очи. После, като вдигна клепачи, с въздишка каза:
— Ваша милост се шегува, нали?
— Да се шегувам? Защо?
— Аз мисля, че ваша милост иска да се пошегува. Извинете ме. Искате параклис, ваша милост, с „Ecce homo“[2]?
Чанкарела се опита да поповдигне бръснатото си главище, подпря го с ръка и се засмя по своя особен, странен начин, подобен на хленч, поради недъга, който измъчваше шията му.
— Какво! — рече. — Да не би да не съм достоен според тебе?
— Ама, ваша милост, извинете ме! — побърза да отрече Спатолино раздразнен, като все повече се разпалваше. — Защо ваша милост иска да извърши тъй, без причина, едно светотатство? Бъдете добър да ме оставите да говоря откровено. Кого искате да измамите, ваша милост? Бога? Не, бог не може да бъде излъган, бог вижда всичко и няма да се остави да бъде измамен от ваша милост. Хората? Но и те виждат и знаят, че ваша милост…
— Какво знаят, глупако? — изрева старецът, като го прекъсна. — И какво знаеш ти за бога, червей земен? Онова, което са ти втълпили свещениците? Но бог… Глупости, глупости, за какво съм седнал да те убеждавам пък тебе сега… Закусил ли си?
— Не, господине.
— Лош навик, драги! Сега ще трябва да ти предложа закуска, тъй ли?
— Не, ваша милост. Нищо няма да взема.
— Ах! — възкликна Чанкарела с прозявка. — Ах! Свещениците, синко, свещениците са ти объркали главата. Ходят да проповядват, нали тъй, че аз не вярвам в бога? Ама знаеш ли защо? Защото не им давам да ядат. Чакай де, мълчи: ще хапнат, когато дойдат да осветят моя параклис. Искам да направя хубав празник, Спатолино. Защо ме гледаш тъй? Не вярваш ли? Или искаш да узнаеш как ми е хрумнало? Насън, синко! Онази нощ сънувах един сън. Сега естествено свещениците ще кажат, че бог ме е осенил. Нека си разправят, хич не ме интересува! Значи, разбрахме се, нали? Говори, размърдай се… Умът ли ти изхвръкна?
— Да, ваша милост — призна Спатолино, като разпери ръце.
Този път Чанкарела хвана главата си с две ръце, за да се смее продължително.
— Добре — рече после. — Ти знаеш как се договарям аз. Оставям всичко на теб. Зная, че си добър майстор и че работиш честно и както трябва. Действувай сам, харчи каквото трябва, без да ме безпокоиш. Като свършиш, ще ти се издължа. Ама нали разбра… параклиса какъв го искам?
— Да, господине.
— Кога ще се захванеш за работа?
— Мога още утре.
— И кога ще бъде готов?
Спатолино се позамисли.
— Ех — рече той, — щом ще бъде толкова голям, ще ми трябва поне… знам ли, поне един месец.
— Добре. Сега да отидем заедно да огледаме мястото.
И от другата страна на шосето земята принадлежеше на Чанкарела. Той я оставяше необработена, запусната: беше я купил само, за да не трябва да се съобразява с някакъв съсед срещу вилата и разрешаваше на овчарите да водят там стадата си на паша, сякаш беше безстопанствена земя. Следователно не беше нужно да се иска разрешение от никого, за да се построи параклисът. След като определиха мястото там, точно срещу портата, старецът се прибра във вилата, а Спатолино, останал сам — „фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…“ — дълго си свирука. После си тръгна. Вървя, вървя и неусетно се намери пред вратата на дон Лагайпа, който беше негов изповедник. Похлопа, но се сети, че от няколко дни той лежи болен. Не биваше да го безпокои със сутрешна визита, но случаят беше сериозен. Влезе.
IV
Дон Лагайпа беше на крак, около него се суетяха жените от къщи — слугинята и племенницата, които не знаеха как да изпълнят нарежданията му. Застанал насред стаята, по панталони и риза, той почистваше цевите на една пушка.
Носът му, огромен и месест, целият надупчен от едра шарка като сюнгер, след болестта сякаш беше станал още по-голям. Отсам и оттатък, раздалечени сякаш от уплаха пред тоя нос, бляскавите му черни очи като че искаха да избягат от жълтото нездраво лице.
— Съсипват ме, Спатолино, съсипват ме! Преди малко дойде ратаят, глупакът, да ми каже, че моите ниви са станали обща собственост, ами да, обща. Разбираш ли, социалистите ми крадат още зелено гроздето, опунциите, всичко! Твоето е мое, разбираш ли? Твоето е мое! Изпращам му тази пушка! В краката! Стреляй ги в краката, му рекох: тук трябва лечение с олово! (Розина, глупачке, глупачке, глупачке! Още малко оцет, ти казах, и една чиста кърпа.) Ти какво искаше да ми кажеш, чедо?
Спатолино не знаеше откъде да започне. Едва споменал името на Чанкарела, из устата му рукна порой от ругатни; а като каза за построяването на параклиса, видя, че дон Лагайпа остана поразен.
— Параклис?
— Да, ваша милост: с „Ecce homo“. Искам да знам, ваше преподобие, дали трябва да му го построя.
— Питаш мене? Магаре такова, какво му отговори?
Спатолино повтори каквото беше казал на Чанкарела, прибави и нещо, което не беше казал, въодушевен от похвалите на войнствения свещеник.
— Прекрасно! А оная кучешка муцуна?
— Казва, че му се присънил сън.
— Измамник! Не му вярвай! Измамник! Ако бог наистина му е проговорил насън, щеше да го посъветва по-скоро да подпомогне ония бедняци Латуга, които той не иска да признае за роднини само защото са предани и верни на нас, а подкрепя семейство Монторо, нали разбираш? Ония безбожници, социалисти, на които ще остави цялото си богатство. Стига! Какво искаш от мене? Направи му параклис. Ако не му го направиш ти, друг ще му го направи. А колкото за нас, винаги е добре един такъв грешник да даде признак, че иска по някакъв начин да се помири с господа. Измамник! Кучешка муцуна!
След като се върна в къщи, Спатолино през целия ден рисува параклиси. Надвечер отиде да поръча материали, да наеме двама работника и едно момче варджия. И на следния ден в зори се захвана за работа.
V
Хората, които минаваха пеша, на кон или с каруци по прашния друм, се спираха да питат Спатолино какво строи.
— Параклис.
— Кой ти го поръча?
А той, мрачен, сочеше с пръст към небето:
— Ecce homo.
Не даде друг отговор през цялото време, докато траеше строежът. Хората се смееха и вдигаха рамене.
— Че точно тук ли? — питаха го обаче някои, като поглеждаха към портата на вилата.
На никой и през ум не му минаваше, че сам нотариусът бе поръчал този параклис. Напротив, като не знаеха, че земята е на Чанкарела и като познаваха религиозния фанатизъм на Спатолино, всички мислеха, че по заръка на епископа или поради обет на католическото общество той строи този параклис напук на стария лихвар. И се смееха.
Междувременно — сякаш наистина бог беше възмутен от това начинание, — докато работеше, на Спатолино се случиха какви ли не неприятности. Ето: трябваше да копае четири дни, преди да достигне твърда земя за основите. После — разправии горе в кариерата за камъните; разправии за варта, разправии със собственика на пещта за вар и най-сетне, докато нагласяше подпорната дъга, сводът се срина и за малко не уби момчето варджия.
А накрая избухна бомба. Тъкмо в деня, когато Спатолино трябваше да покаже на Чанкарела напълно завършения параклис, нотариусът получи апоплектичен удар, истински удар, и за три часа умря.
Никой вече не можа да избие от главата на Спатолино, че внезапната смърт на нотариуса е наказание на възмутения бог. Но отначало не пожела да повярва, че божието възмущение трябва да се излее и върху него, загдето, макар и с нежелание, се беше съгласил да издигне проклетата постройка.
Повярва едва когато отиде при семейство Монторо, наследници на нотариуса, да му заплатят за труда и те му отговориха, че нищо не знаят за строежа и затова не желаят да признаят този дълг, недоказан от никакъв документ.
— Как! — извика Спатолино. — А за кого правих аз този проклет параклис?
— За „Ecce homo“.
— На своя глава?
— Ама престани най-после! — казаха му онези, за да се отърват от него. — Ние смятаме, че ще оскверним паметта на нашия чичо, ако дори само за миг предположим, че той наистина е могъл да ти възложи нещо напълно в разрез с неговия начин на мислене и чувствуване. От нищо не личи, че е така. Тогава какво искаш от нас? Ползувай си параклиса, а ако не ти изнася, отнеси се до съда.
И, разбира се, Спатолино веднага се отнесе до съда. Нима можеше да постъпи другояче, да се остави да загуби? Нима съдиите можеха да повярват, че той на своя глава е решил да построи параклис? И после, слугата беше свидетел, слугата на Чанкарела, който беше дошъл да го повика по поръка на господаря си. И дон Лагайпа също можеше да бъде свидетел, с него беше отишъл да се посъветва същия ден, и освен това жена му, на нея също беше казал, и работниците, които бяха работили с него през цялото време. Как можеше да загуби делото?
Загуби, загуби, истина ви казвам. Загуби, защото слугата на Чанкарела, който сега беше минал на служба при семейство Монторо, отиде, та свидетелствува, че наистина е повикал Спатолино по поръка на господаря си, но, разбира се, не защото господарят му, бог да го прости, е имал намерение да му поръча този параклис, а защото бил чул от градинаря, сега покойник (гледай ти какво съвпадение!), че Спатолино сам има намерение да построи един параклис тъкмо там срещу портата, и искал да го предупреди, че това парче земя от другата страна на пътя му принадлежи и че следователно трябва да внимава и да не строи там такава подигравка. Прибави, че дори един ден той съобщил на господаря си, бог да го прости, че Спатолино въпреки забраната копае оттатък с трима работника. Господарят, бог да го прости, му отговорил: „Остави го да си копае, не знаеш ли, че е побъркан? Може би търси съкровище, за да завърши черквата «Санта Катерина»“. Никак не помогна свидетелствуването на дон Лагайпа, известен на всички подбудител на Спатолино в много други лудешки начинания. Какво можеше да направи? Самите работници заявиха, че никога не са виждали Чанкарела и че надницата си са получавали само от майстора.
Спатолино избяга от съдебната зала като обезумял не само заради това, че загуби своя малък капитал, хвърлен в построяването на параклиса, не само заради разноските по делото, които на всичко отгоре бе осъден да заплати, а за това, че изведнъж рухна вярата му в божията справедливост.
— Ама, значи — повтаряше той, — ама, значи, няма вече бог?
Подтикнат от дон Лагайпа, той обжалва делото. Това доведе до крах. В деня, когато получи съобщението, че и в апелативния съд е загубил, Спатолино не се бави нито миг. С последните пари, които бяха останали в джоба му, закупи метър и половина червен памучен плат и три стари чувала и се върна в къщи.
— Уший ми едно расо — нареди на жена си, като й хвърли трите чувала в скута.
Жена му го погледна, сякаш не беше разбрала.
— Какво ще правиш?
— Казах ти, уший ми расо… Не искаш ли? Сам ще си го направя.
Речено–сторено: издъни два чувала и ги съши един за друг по дължина, направи от горната страна разрез отпред. От третия чувал уши ръкави и ги заши около дупките, пробити в първия чувал, чийто горен отвор прихвана и сви тук-там, тъй че да остане дупка за главата. Сви ги на вързоп, взе червеното памучно платно и без да се сбогува с никого, си отиде.
След около час из цялото село се разпръсна новината, че полуделият Спатолино е заел мястото на Христос на позорния стълб, там в новия параклис над шосето, срещу вилата на Чанкарела.
— Как тъй е заел мястото? Какво значи това?
— Ами че да! Като Христос, там вътре в параклиса!
— Истина ли говорите?
— Истина!
И цяла тълпа се втурна да го види в параклиса, зад решетката, пъхнат в своето расо, по което още личаха печатите на бакалина, с червеното памучно платно на раменете като багреница, с трънен венец на главата и тояга в ръка.
Обронил глава настрана, той бе забил поглед в земята. И не се помръдна нито от смеха, нито от освиркванията, нито от бесния рев на тълпата, която постоянно растеше. Няколко палавника го замерваха с кори от плодове, мнозина от присъствуващите му подхвърляха жестоки обиди в лицето, а той стоеше неподвижен, замръзнал като истинска статуя, само дето от време на време мигаше с клепачи.
Не се помръдна нито от молбите, нито от последвалите клетви на жена му, притичала със съседките, нито от плачовете на децата си. Трябваше да се намерят двама стражари, за да сложат край на цялата тази гюрултия. Изкъртиха решетката на параклиса и помъкнаха Спатолино към ареста.
— Оставете ме да си стоя там! Има ли по-голям Христос от мене? — започна да вика тогава Спатолино, като се мъчеше да се освободи. — Не виждате ли как ме осмиват и как ме наскърбяват? Има ли по-голям Христос от мене? Пуснете ме! Това е моят дом! Тази къща направих със собствените си ръце и със свои пари! С кървава пот съм я градил! Пуснете ме, юдеи!
Ала юдеите не го пуснаха, преди да падне вечерта.
— В къщи! — нареди му пълномощникът. — В къщи и бъди разумен, внимавай!
— Да, господин Пилат — отговори му Спатолино, като се поклони.
И тихомълком се върна в параклиса. Отново се натъкми като Христос, прекара така цялата нощ и вече не мръдна оттам.
Опитаха се да го сломят с глад, опитаха се да го изплашат, да го превърнат в посмешище — напразно. Най-после го оставиха на спокойствие, като нещастен луд, който никому не причинява зло.
Сега все се намира някой, който да му занесе зехтин за кандилото, намира се кой да му носи храна и вода. Ту някоя женица плахо ще го нарече светец и ще го моли да се застъпи пред бога за нея и близките й. Ту друга ще му донесе ново расо, не тъй грубо, и в замяна ще поиска да й каже три числа, та да играе с тях на лото.
Каруцарите, които нощем минават по шосето, са свикнали с кандилото, дето гори в параклиса, и с радост го зърват още отдалече. Спират за малко да поговорят с бедния Христос, който се усмихва благо на техните закачки, и си продължават пътя. Трополенето на колите заглъхва малко по малко в тишината и бедният Христос отново заспива или излиза да ходи по нужда зад стената, без да мисли в този миг, че е облечен като Христос, с расо от чувал и багреница от червено платно.
Често обаче някой щурец, привлечен от светлината, кацва върху него и го стряска. Тогава той отново започва да се моли, но не са редки случаите, когато по време на молитвата другият щурец, някогашният свирукащ щурец, отново се събужда в него. Спатолино сваля от челото си трънения венец, с който вече е привикнал, и като се почесва там, където тръните са оставили следа, със захласнат поглед отново започва да си подсвирква:
— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…
